Bangkok, June 15 2015
Д-р Надя Кънчева Ландолт завършва медицина в България с пълно отличие (златен Хипократ) през 1999 г., а след това специализира акушерство и гинекология. В този период тя работи за медицинския център на „Майчин дом” и като консултант на Българска асоциация по семейно планиране и сексуално здраве. През 2004 г. заминава за Афганистан като част от екипа на „Лекари без граници”. След това тя практикува в Мозамбик като част от същата организация и е медицински координатор на „Лекари на света” за Западния бряг и Газа. През 2009 г. се присъединява към екипа на HIV Netherlands Australia Thailand Research Collaboration (HIV-NAT) като лекар за клинични проучвания, където работи и до днес. През 2013 г. защитава докторска степен на тема „Репродуктивно здраве на ХИВ позитивни жени” към университета в Амстердам, Холандия. Надя е водещ автор и участник в редица проучвания от областта на ХИВ и репродуктивното здраве. Омъжена, с три деца.
Надя, ти си човек с богат опит при осъществяването на хуманитарни дейности като лекар. Била си в различни страни с доста различна култура. Какви са най-големите предизвикателства пред хуманитарния работник?
Първата ми “мисия”, както се нарича, беше в Афганистан. През 2004 година заминах с „Лекари без граница” по проект за майчино и детско здравеопазване. Аз вече бях работила няколко години за тази организация в София по проекти за репродуктивно здраве и полово предавани болести, основно с подрастващи и ромско население. Назначението ми бе за 6 месеца, от които половината изкарах в Кабул, а другата половина във Фаизабад – град в североизточната част на страната, близо до границата с Таджикистан.
Афганистан е изключително сурово красива страна и също така изключително опустошена от военни конфликти през последните няколко десетилетия. Работейки като лекар, имах възможност да общувам с местните – било мои колеги от организацията или от афганистански болници, в които работихме, и, разбира се, с пациенти и техни близки, понякога с местните власти и религиозни лица. Като човек роден и израсъл в Европа, това е много различно и много специално преживяване. Например едно от нещата, което е много засегнато от конфликта, е образованието. До такава степен, че в някои от по-отдалечените райони на страната има хора, които не знаят какво е „лекар”, не знаят, че ако се разболеят има някой, който би могъл да знае как да им помогне. Като жена нямах проблем да консултирам местни жени; обаче някои от моите колеги-мъже, не бяха допускани до пациенти-жени от съпрузите им и цената за това бе живота на жените. Афганистан е сред страните с най-висока майчина смъртност в света (около 100 пъти по-висока отколкото в България). Мисията ми в Афганистан трябваше да бъде 6 месеца, но в град близо до Херат убиха 5 колеги от организация и не след дълго цялата мисия бе евакуирана.
След това заминах за Мозамбик със същата организация. В Мапуто „Лекари без граници” имаха една от общо двете клиники в града за болни от ХИВ/СПИН. Другата клиника бе към университетската им болница. Всеки от лекарите в клиниката преглеждаше по 50-60 пациента на ден, понякога и повече. Първият месец работихме с преводач и вземахме интензивни уроци по португалски след работа; след това трябваше да продължим сами.
Това бе в края на 2004 година и достъпът до противовирусни лекарства в Африка бе много ограничен. Срещнах се и научих да разпознавам опортюнистични инфекции, за които бях само чела в учебниците по медицина преди това. Повечето от пациентите ни бяха и с активна туберкулоза. За да се предпазим от инфекция, кабинетите ни бяха просторни, с прозорци на поне две стени, които държахме винаги отворени, а същевременно климатикът работеше. Не много екологично... Не един пациент имаше CD4=0 или 1, т.е. с напълно срината имунна система. Много не успяваха да преживеят дълго, някои умираха дори докато си чакат реда в клиниката.
Следващите ми мисии бяха като медицински координатор за други неправителствени медицински организации – „Лекари на света” (MDM, Doctors of the World) и „Международна медицинска помощ” (AMI, Aide Medicale Internationale). Това изискваше много повече организационна и административна работа. Първо отидох в Йерусалим, откъдето работих по проекти в Западния бряг и Газа в областта на майчиното и детско здраве, спешна медицинска помощ, душевно здраве. Спомням си, при едно от посещенията ми в Газа, видях „дупка” в стената. Попитах колегата ми от какво се е получила, а той ми отговори, че е от куршум, но не ми бил казал по-рано, за да не ме тревожи.
Няколко години по-късно отидох в Тайланд на границата с Миaнмар като медицински координатор за 3 бежански лагера. В трите лагера имахме общо 180 000 души. Почти всички деца бяха родени в лагерите. Мечатата им като пораснат бе да станат „управители на лагера”. Моята организация бе единствената, която предлагаше медицинска помощ на хората в лагерите. Справяхме се добре с лекуването на пневмония, малария, денге, ухапвания от змии; имахме и епидемия от холера... Но за хирургични дейности трябваше да изпращаме хората в тайландски болници в най-близкия град. Това естествено струва пари, а нашият бюджет беше ограничен. Половин година по-късно се върнах в Банкок, където работи съпруга ми, и започнах работа в научно-изследователски институт за ХИВ към Тайландския Червен кръст, където работя и до днес.
Имаше ли предварителна информация за тези държави? Достатъчно изчерпателна ли беше тази информация, въобще имаше ли изненади на място?
Работила съм за няколко сравнително големи неправителствени медицински хуванитарни организации. Преди всяка мисия получавах подробна информация за страната, в която ще работя, обикновено в централата на организацията в Европа. Преди мисията в Мозамбик например, изкарах двуседмичен курс за ХИВ/СПИН. Изненади винаги има, но обикновено не са големи. Например заминах за Афганистан на пост в Кабул; оказа се, че в Кабул има проблем проректът да се развие в пълен мащаб и бях прехвърлена в болницата във Фаизабад. Нещо подобно се случи в Мозамбик – трябваше да работя в Мапуто, но поради липса на достатъчно персонал във втората ни болница в Личинга (малък град на брега на езерото Ниаса на границата с Малави), трябваше на ротационен принцип лекарите от Мапуто да покриват и болницата в Личинга. Но това има по-скоро положителни страни – срещаш се с повече хора, виждаш и опознаваш по-добре страната.
Разкажи за процеса на адаптация в тези страни?
Подобни назначения са обикновени кратки – 6-12 месеца. Работата е много и много интензивна, в много различна обстановка, често без да се знае повече от десетина думи на местния език. Много важна е добрата подготовка преди да заминеш, да можеш да се приспособиш бързо. Също така е изключително важно доверието в екипа, с който работиш. Възможността да посетиш тези места, да разбереш за живота на хората и също така да споделиш част от знанията и уменията си е истинското възнаграждение от работата.
Имаш ли някакво наблюдение доколко работата ти на място допринася за развитието на страните, в които си била?
Не знам дали моята работа в тези страни е допринесла за развитието им. Аз съм лекар, работила съм само като лекар и с колегите ми винаги сме се старали да помагаме максимално на хората. На индивидуално ниво със сигурност сме помогнали на много хора.
В последните години работиш като изследовател по проблеми в областта на ХИВ и сексуално преносими инфекции. Има ли теми, които биха могли да спомогнат за контрола и превенцията на ХИВ или други кръвно и сексуално преносими инфекции в България?
През последните 6 години работя в научно-изследователски институт за ХИВ/СПИН в Банкок, Тайланд. Занимавам се предимно с клинични изследвания. Тайланд е един от успешните примери в света за борба с разпространението на ХИВ. Едно от първите неща, които страната е направила още в началото на 90-те години е мощна (и успешна) кампания за използване на презервативи. Освен това днес всички серопозитивни лица имат достъп до противовирусни средства. В края на 2014 година страната актуализира индикациите за започване на антиретровирусна терапия и всеки, който e диагностициран, има достъп до лечение, независимо от нивото на CD4 клетките му. Днес е добре известно, че терапията на серопозитивни е най-доброто средство за профилактика на разпространение на инфекцията. Няма описани случаи на предаване на ХИВ инфекцията при вагинален секс, ако вирусният товар на заразения е по-малко от 1000 копия/mL. Все още липсват такива солидни данни за пренасяне на вируса при анален секс, но вероятността е силно намалена при успешна антиретровирусна терапия на партньора; изследванията продължават. Преди няколко дни бяха официално съобщени в пресата и предварителните резултатит от START – голямо многоцентрово международно проучване (включително и в Тайланд), което сравнява предимствата и недостатъците между ранно (веднага след диагностициране на инфекцията на ХИВ) и отсрочено започване на антиретровирусна терапия (след като CD4 падне под 350 клетки). Резултатите показват, че предимствата при ранно започване на антиретровирусната терапия са много не само за предпазване на разпространението на инфекцията, но и за инфектирания с ХИВ. Министерството на здравеопазването на Тайланд се стреми да включи повече нови препарати за антиретровирусна терапия, които да са с по-малко странични ефекти. Не на последно място, в страната има голяма подкрепа на научно-изследователската работа, както с международни, така и с вътрешни средства.
В едно от последните прочвания, в които участваш (и то като водещ автор), целева група са серодискордантните двойки. На какво се дължи това, че единият партньор е носител на ХИВ, а другият не?
В едно от последните изследвания, в които участвах, включихме 297 хетеросексуални, серодискордантни двойки (единият партньор е серопозитивен, а другият не) с поне 6 месеца продължителност на връзката. При всички ХИВ-негативни партньори, които дойдоха да се изследват се потвърди, че са наистина ХИВ-негативни. Според нас, основната причина е успешната антиретровирусна терапия на партньора им. Подобни са находките от няколко други големи международни проучвания. Антиретровирусната терапия намалява риска от предаването на ХИВ при вирусен товар от по-малко от 1000 копия/mL при вагинален секс. Нещо повече – в литературата v описани такива случаи на инфектиране. Но независимо от наличието на много успешни средства за контролиране на ХИВ-инфекцията, стигмата към хората живеещи с ХИВ е все още много голяма по света. Днес такива хора с достъп до съвременни антиретровирусни препарати могат да имат нормален живот, с продължителност съизмерима с тези на ХИВ-негативните. За съжаление този факт не е известен на широката публика. В края на проучването ние предлагаме тази информация да се използва и като средство за борба със стигмата към тези хора.
Как намираш България, когато се връщаш? Интересуваш ли се от събитията в страната?
Винаги ми е много приятно да се връщам в България. Родителите ми живеят в България. Благодарение на интернет мога да чета български вестници всеки ден.
Интервю на Венцислав Кирков
