Sofia, July 28 2015
Проф. д-р Радка Аргирова е завършила ВМИ – София и за кратко време е работила по разпределение в Окръжна болница – Габрово. След конкурс става редовен докторант по вирусология в Институт „Ивановски“ – Москва, където успешно защитава дисертация по животински ретровируси. Завръща се в София и работи последователно в Института по онкология и Института по обща и сравнителна патология – БАН на модели миши и птичи ретровируси. В периода 1980 – 1981 г. е стипендиант на Фондация „Хумболт“ отново по ретровируси. Освен в Германия, е специализирала в САЩ.
През 1985 г. след участие в специализиран конгрес в Хамбург, получава HIV от проф. Роберт Гало, донася го в БАН и с това у нас се започва работата по СПИН. Пред 1987 г. се открива организираната от нея първа лаборатория по СПИН, в същата година у нас започва и контролът на кръвната банка за вируса. Впоследствие е представител на България, а после и на Източна Европа в Глобалната Програма по СПИН – Женева, експерт по оценка на националните програми на Конго, Филипините и др. За 2 години е зам.-министър на здравеопазването, след това последователно ръководи Лабораторията по ретровируси, както и Лабораторията по херпесни и онкогенни вируси към Националния център по заразни и паразитни болести. След пенсионирането й от този Институт е поканена в болница „Токуда” като вирусолог в състава на клиничната лаборатория, където работи и досега.
Под нейно ръководство са защитени 7 дисертации и 12 дипломни работи по вирусология, автор е на над 100 статии , от 2000 г. и досега е председател на Научното Дружество по вирусология, лектор в Медицинския Университет, Биологическия Факултет, член на постоянно действащи комисии към МЗ, МОН, МОСВ, постоянен дългогодишен консултант по вирусология на Р Казахстан. От 2011 г. е председател на медико-биологичната секция към Хумболтовия Съюз в България. Успешно работи с няколко неправителствени организации, сред които „Надежда срещу СПИН“ (на която е съосновател) и Българска Асоциация по семейно планиране и сексуално здраве.
1) Проф. Аргирова, Вие имате дългогодишен опит в областта на вирусологията, включително и извън България. Има ли с какво българският учен-вирусолог да подпомогне колегите си в други държави, по-специално страните от т.нар. „глобален юг”?
Ще започна отговора си на Вашия въпрос с един цитат от Хенри Кисинджър :“ На Юг не може да се случи нищо важно. Оста на историята започва в Москва, минава през Бон, после през Вашингтон, и стига до Токио. Това, което става на Юг е без всякакво значение”. (Не че обожавам и чета Кисинджър, но другите го четат, следователно трябва да се съобразяваме). Да, но на юг се „случват“ важни неща, засягащи цялото човечество – напр. епидемии – HIV/СПИН, Ебола, денга и др. – все вирусни инфекции (разбира се, има и бактериални и паразитни), но с тяхното диагностициране, лечение и особено профилактика е ангажирана голяма част от световната наука днес - и от севера, и от юга. Българският учен-вирусолог може да помогне конкретно с приложение на специфична диагностика с бързи тестове на терен, което е в пряка връзка с епидемиологичното разпространение на дадена инфекция, както и с много сериозни знания относно организиране на нови вирусологични лаборатории в места и територии, където такива липсват. Имам и примери от практиката – напр. аз бях специално поканена да организирам вирусологична лаборатория в Казахстан (отначало идеята беше за изследвания на HIV, после прерастна в по-широко-спектърна лаборатория). Вече 3 години лабораторията работи, неотдавна в швейцарско списание излязоха 3 научни статии по нови инхибитори на HIV от местни автори.
2) Доколкото е известно съществува диспут около ерадикацията на ХИВ и дали това би могло да стане с ваксина или с лечение. Какви са гледните точки, въобще каква е тенденцията в световен мащаб?
След окончателното и пълно излекуване на известния „Берлински пациент“ от СПИН (той живее без HIV вече 8 години) надеждата за ерадикация на HIV и пълно излекуване пламна с огромна сила. Подходите са два – ваксина, но не профилактична (това е друга тема), терапевтична – т.е. приложима при вече заразен с HIV индивид и специфично медикаментозно антивирусно лечение. И двата подхода са живи – т.е. интензивно напредват, така че и двете тенденции са налице. По данни от 2015 г. днес в света се разработват 14 терапевтични ваксини и голямата част от тях са индивидуализирани – т.е. насочени не въобще срещу HIV, а срещу HIV на дадения индивид. Това е необходимо, защото вирусът претърпява изменения, дори и след като „влезе“ в даден човешки организъм. Затова се счита, че само индивидуализирана ваксина ще има ефект.
Тези кандидат-ваксини са в клинично изпитание на стадий I или II, а и се използват различни методи за тяхното получаване.
Специфичното медикаментозно лечение ще има успех само ако вирусът напълно „се изгони“ от организма. За целта днес разполагаме с прекрасни антивирусни медикаменти, но те действат само на вируса, циркулиращ в кръвта, но не и когато той „се скрие“ в т. нар. вирусни резервоари, където (засега) доживотно съществува във вид на провирусна ДНК. Целта на разработваните медикаменти е да „изгонят“ вируса от резервоарите в посока към циркулацията (т.е. в кръвта) и там да бъде „убит“ от антиретровирусните лекарства. Сега се работи върху нови методи за количествено определяне (измерване) на ДНК във вирусните резервоари и за оценка на вещества (от природен произход или химически синтезирани), които да ускоряват изгонването на провирусната ДНК оттам. Успехи вече има, но все още сме далеч от рутинното им приложение. Но лицата, живеещи с HIV, днес трябва да знаят, че новото послание към тях е, че HIV/СПИН скоро ще стане напълно лечим.
3) Преди време имаше едно интересно твърдение, че част от българите не могат да се заразят с ХИВ. За какво става дума по-точно?
Това „твърдение“ е истина и далеч не се отнася само за българите. Останали сте с такова впечатление може би понеже докладвах неколкократно резултати от изследването на българската популация. За да се зарази клетката с вируса, са необходими определени клетъчни рецептори – белтъци. Ако в гените, кодиращи тези рецепторни белтъци, има определен генен дефект (напр. мутация), възможно е рецепторният белтък да не се произвежда, тогава вирусът не може да влезе в клетката, т.е. да я зарази. Генните дефекти, за които говорим, се откриват в различна степен у всички европейци, в българската популация го притежават около 8% от хората. Тези данни са валидни обаче само ако става дума за заразяване по сексуален път (а не по кръвен път, напр. чрез венозна наркомания).
Достоверността на ролята и значението на тези клетъчни рецептори е доказана по два начина: чрез синтезиране и успешно използване на специфични антагонисти на рецепторите в клиничната практика и чрез използването на донор на костно-мозъчни клетки с описаната мутация. На „Берлинския пациент“ – със СПИН и остра миелогенна левкоза, заради която му се прави алогенна трансплантация с клетки от такъв донор, което довежда до пълно изкореняване (изгонване, ерадикация) на HIV вируса от организма и това състояние продължава вече 8 години. Именно резултатите от това излекуване възпламени надеждите за пълна и трайна ерадикация на вируса.
Чуват се обаче и други гласове – необходимо ли е да се стремим към ерадикация на вируса, не е ли достатъчно да го поддържаме медикаментозно под контрол, така, както напр. с херпесните вируси? Такова поддържане изисква да се подкрепва и поддържа „във форма“ и имунната система, нещо, което също е във фокуса на съвременните изследователи.
4) Известна сте с това, че сте първия български вирусолог, успял да изолира вируса на ХИВ и че сте работили с професорите Монтание и Колизи. Какви са Вашите спомени, какво е да работиш по неизвестен, но потенциално много опасен вирус, да бъдеш първооткривател?
Преди да Ви отговоря, искам да внеса известни поправки във въпроса Ви. Да, изолирах за първи път вируса HIV, но у нас от български пациент (май, 1988 г.) Вирусът вече бе изолиран във Франция (1983 г.), в САЩ (1984 г.) и др. страни. Познавам се лично с проф. Монтание и проф. Баре-Синуси – и двамата лауреати на Нобелова награда именно заради изолирането на HIV. С г-жа Баре-Синуси дори успях лично да договоря специализация на мой сътрудник в нейната лаборатория. С проф. Колизи никога не съм работила лично. Що се отнася до делото за нашите медицински сестри в Либия, по това дело работих много и съм горда, че съм автор на единствената българска медицинска експертиза по историята със заразените с HIV деца в Триполи. Имах полезни професионални връзки с проф. Гало – съ-откривателят на HIV в САЩ, който всъщност ми даде вируса за изследователски цели. Именно внасянето на HIV , даден ми от проф. Гало, ми донесе много неприятности с органите на МВР (обвинение в умишлено пренасяне на биологическо оръжие?), но и много прекрасни моменти – бях поканена да организирам първата у нас (а и в Източна Европа) лаборатория за скриниране и потвърждение на инфекция с HIV (август 1987 г.). Именно в тази лаборатория стана и първото успешно за България изолиране на HIV. По-късно бях избрана за член на Task Force към Global Program on HIV/AIDS в Женева – 1993-96 г. (представях страните от Източна Европа) и участвах в организирането на настоящата UN Joint Program on HIV/AIDS (1996 г.) В Женева имах шанса и възможността да се срещна с много световно известни учени в областта на HIV/СПИН – J.Merson, P.Piot, M.Kazatchkin и много други.
5) Какво беше лечението на ХИВ в края на 80-те и началото на 90-те и какво сега? В момента има позиции, които гласят, че човек с ХИВ може да живее на антиретровирусна терапия 40+ години. Наистина ли качеството на живот на хората, живеещи с ХИВ е драстично подобрено?
До края на 80-те години бяха утвърдени само единични антивирусни медикаменти – най-важен от тях бе AZT. Само 6 месеца обаче след въвеждането му, към него се разви резистентност. Това наложи търсене на нови лекарства. В началото нашите болни поемаха по цяла шепа лекарства при задължително точен дневен режим и с използване на храни с известен състав. Това бе трудно, дори мъчително за много от тях и водеше до „лекарствени ваканции“, които бързо разрушаваха и малкия постигнат от лечението ефект. Големият пробив стана в 1996 г.,когато бяха въведени протеазните инхибитори. Тогава се осъществи за първи път и т.нар. комбинирана химиотерапия , която съчетава антивирусното действие на няколко медикамента, всеки от които действа на различни фази на вирусното размножение, а предписването им заедно води до намаляване на дозите и до по-добра поносимост от организма. През 1998 г. HIV-инфекцията бе обявена за хронична инфекция. Това бе повратен момент в борбата с HIV-инфекцията и нейните последствия – това означава, че има специфична терапия, че тя трябва да се мониторира и сменя в случай на непоносимост или настъпила резистентност. Постепенно преживяемостта на лицата, живеещи с тази инфекция започна да се удължава, достигайки до 40+ години след диагностицирането й. Паралелно с това бяха създадени и нови вирусни инхибитори – такива на интегразата, на зреенето на вириона, антагонисти на клетъчните рецептори, отговарящи за навлизането на вируса в клетката и много други. Така днес разполагаме с около 30 медикамента със специфично анти-HIV-действие, възможности за различни индивидуални комбинации и убедителни научни доказателства, че не е необходимо да се чака определен момент за започване на терапията, а за да има успех, тя трябва да се включи незабавно след диагностициране на инфекцията.
Много разчитам тези редове да бъдат прочетени от две групи хора – първо от лицата, администриращи антиретровирусната терапия у нас, както и от лицата с рисково поведение – сексуално, взимащи наркотици венозно, изобщо позволяващи си неконтролирано собствено поведение. Първата група лица трябва да разбере и приеме новия подход в лечението (т.е. започване на лечение веднага след диагностициране на HIV+ статус), въпреки, че това струва пари на общественото здравеопазване. Изчисленията цена/полза в богати страни с много повече от нас HIV+ лица доказват целесъобразността на този подход – удължаване на живота, подобряване на качеството на живот и възможност за използване на млади хора в полза на обществото. Разбира се, тези млади хора ще са (и са) под периодичен контрол и най-често бързо достигат до състояние, при което вирусът е неуловим дори с най-прецизните методи. А това означава и редуциране на разпространението му, което е също важна епидемиологична цел на борбата с HIV.
Обръщам се и към хората с всички видове рисково поведение – осъзнайте пред себе си риска и се тестирайте периодично за HIV, защото колкото по-рано се открие инфекцията, толкова по-рано ще започне лечението и ще даде резултат. Разбира се, практикувайте всички известни лични предпазни средства – все пак по-добре е да се предпазиш, отколкото да се лекуваш. Много е тъжно, че в последните години виждаме направо на смъртно легло новооткрит болен със СПИН – сам признава рисково поведение, нетестиран, и ето го болен с тежък имунен дефицит, който не се получавма за месец-два, а и лечението е безсилно в такива случаи.
6) Какво е нивото на съвременното лечение на ХИВ у нас, имаме ли достатъчно на брой квалифицирани кадри, добре уредена ли е здравната ни система за реакция по този здравен проблем?
България разполага с всички съвременни антиретровирусни медикаменти, които се дават безплатно по преценка на специализирани лекари-инфекционисти . Мониторирането на терапията също е безплатно и е вързано с даването на медикаментите за следващия курс на лечение. Лечението у нас е амбулаторно и децентрализирано – осъществява се в университетските болници в страната, възможен е и избор на болница от пациента. Лекарите-инфекционисти се квалифицират и обучават непрекъснато. Няколко компетентни неправителствени организации работят непосредствено с лицата, живеещи с HIV – стимулират ги за лечение, търсене на помощ и консултации, подкрепят ги психологически. Може да се каже, че здравната ни система се справя и реагира добре по лечението и мониторирането му. Липсва или е недостатъчен обаче текущия епидемиологичен анализ, а оттам – и проникването в някои високо рискови за инфекция групи. Например, през последните години повече от половината от новозаразените у нас лица са мъже, правещи секс с мъже. Какво се прави по този въпрос? Прониква ли знанието и възможностите за използване на безопасен секс в тази група лица?
7) Каква е ролята на антиретровирусната терапия за превенцията на ХИВ сред най-рисковите групи за предаване на инфекцията? (може би с едно изречение да се каже и за затворите?)
Известно е, че антиретровирусната терапия се използва и за превенция. Идеята тук е да не се позволи на вируса да установи стадия на хроничната инфекция, т.е. терапията дадена в първите 72-96 ч. след заразяването (говорим за постекспозиционна профилактика), упражнява антивирусния си ефект и вирусът не достига лимфните органи, в които, ако се установи, започва фазата на хроничната HIV инфекция. Такава ситуация възниква след случайно нежелано нараняване при медицински работници, упражняващи манипулации или операции, нарушаващи целостта на кожата и лигавиците. В такива случаи най-често HIV-статусът на обекта на операцията е неизвестен.
Но съществува и преекспозиционна профилактика – приемане на антиретровирусни медикаменти преди заразяване с вируса. Такава ситуация съществува при постоянни партньори с различен HIV статус, при клиенти, продаващи сексуални услуги и др.
В затворени големи общности (напр. затворите) заразяване с HIV (или друга кръвно-преносима инфекция – хепатит В, хепатит С) е възможно при съзнателно или несъзнателно нараняване /самонараняване, както и при оказване на първа помощ от страна на персонал или други лица без защитни средства. Специално в затворите, където хомосексуализмът и татуирането при не най-добрите хигиенни условия и възможности за стерилизация и дезинфекция са силно разпространени, заразяване с HIV (или друга кръвно-преносима инфекция) може да стане и по посочените причини. Затова ние считаме, че в затворите и други подобни общности трябва задължително да се осигуряват лични предпазни средства и обучение за ползването им (като превенция на заразяването), както и малък брой пакети за постекспозиционна профилактика.
8) Съществуват течения на отричащи съществуването на ХИВ и твърдения, че ХИВ е пропаганда. Вашият коментар?
Да, мисля, че е правилно да кажем „съществуваха“ такива течения. С успешното приложение на антиретровирусната терапия стана напълно ясно, че терапията атакува именно HIV, високоспецифична е, а прилагането й възстановява имунната система – и морфологично, и функционално. Гласове, отричащи HIV, напоследък не се чуват...
9) ХИВ/СПИН е заболяване, което се споменава най-често при въпрос за кръвнопреносими инфекции. Това ли е най-опасното заболяване или има и други, но подценени инфекции, които са опасни за общественото здраве и влошават качеството на живот?
Освен HIV, съществуват и други вируси, предаващи се по кръвен път – най-често споменаваните са тези на хепатит В и хепатит С. Тези инфекции никак не са подценени, напротив, върху тяхната диагностика, лечение и мониториране много се работи. Първо, заразяването с тях става по същия кръвен, но и полов път, както HIV. И двата чернодробни вируса често (макар и не винаги) водят до хронична инфекция, която с течение на времето нарушава функцията на чернодробните клетки, превръщайки ги в съединително-тъканни, които обаче абсолютно не са равностойни на чернодробните. Така с времето се развива фиброза, последвана от цироза, чернодробна недостатъчност и първичен карцином на черния дроб с фатален изход. Лошото е, че заразяването и с двата вируса може да премине безсимптомно – без жълтеница, храносмилателни смущения и др. симптоми. Така може един ден човек да се окаже болен от цироза, без да е знаел за предшестваща инфекция с вируса на хепатит В или С. Излишно е да казвам колко е влошено качеството на живот на пациентите с цироза. Изходът – ваксинация срещу вируса на хепатит В (внедрена у нас задължително за новородените от 1992 г.), тестиране за хепатит С (най-добре при извършване на лабораторни изследвания и с друга цел). Днес вече има ефективна терапия за хроничен хепатит С, предизвикателството е да се открият хроничните носители на вируса. Очаква се и намаляване на цената на антивирусната терапия , за да се подобри достъпа до нея.
10) Кои са вашите любими занимания, какво радва душата ви извън вирусологията и медицината? И имате ли любима мисъл или някакво послание, което бихте искали да споделите с нас?
Ако имам време, слушам симфонична музика, обичам да посещавам места и страни с богато историческо минало, което ме зарежда и обогатява. Любима мисъл: не обичам съвършенството, обичам борбата и пътя към него.
Благодарим ви за това интервю!
Интервю на Венцислав Кирков
